Цветни нишки,листа,

сухи стръкове

и земя,

и вода,

и облаци...,

ведно с камъчета

и отломъци от комини

и огнища изстинали.

Изкачи се до тях

по сламките,

претършувай небето

за сънища –

в прашната ожулена рамка

спи кълбото

с усукани пътища.

Щом подръпнеш конеца

и мигом

размотава се времето минало:

в златен прах – пеперудени мигли,

златен мрак сред дантели забоден. 

Пърхат ореховите сенки.

Паяжинките дърпат нагоре.

На перваза – шепа тиквени семки

и прозорче от мушкато отворено.

Поседни под прозорчето огнено.

Погали си очите в лалетата,

после с големите ножици

отрежи си от двора най-светлото.

Научи се да точиш коприна

щом докоснеш зората с пръсти.

Научи се да извезеш синьото
на нощта, от очи напъстрена. 

И нишани по пътя оставяй,

да не се луташ,

да не забравиш!

 

 

 

 

 

ме накара да се почувствам това чудно стихотворение!
Сякаш се пренесох в сърцето на пролетта, близо до земята, в
прегръдките на дърветата...Страхотно е!

Аз бях в същата прегръдка на дървета, цветя, пръст и спомени, когато писах този текст. Благодаря ти!

уча се, уча...дано и мушкатото ми така разцъфти;)

п.п.

Пращай ми приказката, Дея!

чудно..... ние жените понякога плачем от красота, мир и щастие....
Благодаря за сълзите!

Марта, светъл празник, изпълнен с много обич и радост!

Аз ти благодаря! Светло да ти е на душата и нека сълзите, които блестят в очите ти да са само от красота и щастие!

Дея, во истина воскресе!
Радост, светлина и любов!