В края на залеза дядо е седнал.
Пред него къщата преде в лозницата.
Земята жилеста, отгоре легнала,
къса зърната на броеницата.
Гледа към корена – вино в темела,
камък по камък, бразда в браздата.
Покривът тънки ръкави вее,
деца и жребци – всичко е вятър -
скачат през портите и отминават.
И ослепява дворът без птици.
Жито за помен и за забравяне.
Хапят дуварите сухи езици.
Ритат се атове и се разпада
бялата луна в черните ниви,
и излиняло слънцето бяга
с есенни гущери в просеки криви.
Гледа премрежен от влага дядо,
седнал в небесната зряла пшеница.
Над буренясалите хармани
кръсти се със прозрачна десница,
над нас, по – голи и от стърнища,
скъсани обръчи на глухи каци.
Секват зърната на броеницата,
броила хора, а не байраци.
А подивяла шуми лозницата,
обгръща дядовата държавица.
Метнала залеза като кобилица,
тъпче с копита, разкъсва здравеца.