Побеляват годините.

Лесно

бих престъпила този праг.

Ала хлябът все ме пресреща

и ме връща към тебе пак.

Като в сън до сега, колко пъти

се е случвало

все така:

да поеме от твоите пръсти

и да стигне до мойта ръка!

Може би все така ни обича,

щом – с годините непроменен,

рони дните ни

по трохичка

и стои между теб и мен?

И не вярваме, че е истина,

че присъствието му отне

ненаситния глад

за искреност.

Но надяваме се поне,

че накрая

с дъха, с трохите си

ще нахраним врабците навън.

След това ще си тръгнем наситени.

Както става насън ...