Удряй тъпана, шибай го,

разкъсай му кожата!

Изплачи си чернилката

над вечерята,

сложена върху тая черешова,

ръчно дялана маса,

дето всичките хлябове

с кисел квас е заквасила,

над дувара, край който

закопаните кучета,

лаят нощем под ореха

и темелите смучат...

Повечеряй самичък,

остави тишината

със седефени зъби

да оголи душата ти,

да я сложи на масата,

да се спуснат звездите,

срещу тях, онемял,

да познаеш очите им.

И трохите от хляба,

и звездите наръсени,

загърни ги в месала,

завържи го на възел.

Завърти го и удряй,

удряй тъпана здраво,

в непрогледната къща,

под луната корава!

 

Музиката струи от това стихотворение! Категоричност, ударност, императивност!
Поздравления!

Хубава седмица ти желая!

Това е гранично стихотворение, даже малко отвъдно. Силно е меко казано. Не знам дали си чела Венета Вълева, тя има стихотворения, които съм усещала така.
...непрогледната къща...

Да сияе душата ти, Елена!

И в можене стигай си дверите. От думичките ти...Тишина и Чувстване. Хубаво ми е тук...

Намерих стиховете на Венета Вълева. Не бях чела нейни стихове. Дръзка, плътна, тежка, отворена като къща....и я няма... Много хубави стихове!
Душата ми наистина сияе винаги когато си близо до мен!
Прегръщам те!

благодаря ти, че в тази късна вечер си с мен! Хубаво да е и утрото ти!

тези дни се сетих за нея, открих я за себе си преди 5-6 години, в интернет; подпитах тук, из тези среди не се споменава името и, сякаш са я зачертали с голям кръст, явно не могат да я приемат, да и простят? не знам...сякаш всички говорят едно и вършат друго и това се приема за естествено, а някой, който живее както пише не се приема, той е отлъчен,
тя е живяла както е пишела - гранично и е прекрачила, сама си е отишла, избрала е драматичен край и съм убедена , че е заради трагичната любов за която пише -
Мога без Бога, майсторе,
само без тебе не мога...

Прекрасни, все едно си говорят:)
А това стихотворение, което цитираш ми направи най-силно впечатление....наистина "лудост".... излято, извикано, излюбено... - невероятно... и ме отвя някъде из Родопите, право ме хвърли в дворовете на Агушевите конаци.
Замислих се за това, което казваш - едно говорят, друго вършат...То открай време си е така, може би е по-лесно да омайваш с приказки за измислени върхове... Тя е била алпинистка...наистина е живяла гранично...на ръба. За да имаш такъв изказ - трябва да можеш да прекрачиш себе си...и всичко. Почнеш ли да се съхраняваш - всичко се превръща в измислица. А това, че не я приемат...идва оттам, че не могат да я достигнат. Но в тези среди, за които говорим, има толкова много кръстове и толкова малко, които ги носят, но има и много тау-кръстове за разпъване и черни за здраскване...По-лесно е по пътя на комплиментите...