Септември...

Ухае на мама – замайващо, сладко и люто.

След нея, през къщата няма,

всичко се изниза нечуто.

 

Залепнахме в края на лятото,

всеки сам, омотан в пашкула.

В септември се рони тъгата,

като пясъчна кула.

 

Септември…

Преварила съм сладкото.

Презряла е в мен смокинята.

И ми горчи от лято,

от мъдростта на пустинята.

 

И само насън е чисто.

-Още не тръгвай, мамо!

Искам да посънувам
още миг, още миг само…

 

Септември…

И е толкова бистро.

Утрото – смокиново сладко,

капе в прегорелите листи,

всичко през септември е кратко.

Септември – пазар на спомени,

с мирис на плод и къща.

Всичко пред мен е минало

и нищо не се завръща.

 

Септември…

Блещука сладкото.

Огънят свети до късно.

С устните си мармаладени

галя на мама пръстите.

 

Септември – един хвърлен залък

сред пътя ми дебне птици.

Септември – блуждаещ пламък,

котешки присвил зеници.

 

Септември – една сладка дрямка.

Препълних се с аромати.

Сладко варя под сянката.

И чакам знак мама да прати.

 

 

Емоцията на тези откровения,послания,спомени някак ме хвана и ми остана едно такова...особено чувство,не мога да намеря сега думата."В септември се рони тъгата,като пясъчна кула" - да,може би нещо такова.Но по-странното може би е това,че една асоциация ми изникна - Пловдив - споменът за студентския септември преди много години.Може би някой ден бих написал и аз нещо свое си за онзи пловдивски калейдоскоп от есенни импресии.Споделям това,за да илюстрирам колко свободно се реят мислите,спомените възприятията,чувствата и как нещо споделено от някой може да докосне друг и да отключи една различна врата.
Интересни са ми такива взаимно отключващи се преживявания.Благодаря и поздрави от мен! :)

паралелен - на три нива, в три времена...вкусих смокиновото сладко на думите ти {} между зъбите хрускат семенцата