Аз и преброеното ми време.

Опитът безумен – да летим.

Възелът, дълбоко стегнат в мене.

С тръни под езиците вървим.

 

Ти - спокойствие и във съня, и в мислите.

Аз - от нерви изтъкана длан.

Думите ръмжат и ме притискат

с палеца надолу, с гняв пиян.

 

Двамата, усукали дъха си,

стръмно се люлеем на ръба.

Вятърът край нас се дави мръсен.

Аз небето хлъзгаво държа.

 

Този връх ще ни разпъне кожите.

Ще родим звезди от свойта кръв.

Ти си хлябът, аз ще бъда ножа

и ще срежа пъпната им връв.

страшновато като внушение, но кой ли ги няма тези състояния?
здравей

Човек изкачва и пада от много върхове. Може би когато си в епицентъра нещата изглеждат и така.... Радвам се, че си тук!

Много точно и силно си изразила състоянията...
Браво, хареса ми - много :):):)

страхотно и страховито е...най-хубавото в ада му, че не е в единствено число

Радвам се, че го прочете! Нашите чувства понякога са ефирни като полъх, но понякога ни карат да вървим по ръба на ножа....
Прекрасни празници ти желая!

Да, най- хубавото е да сме АЗ и ТИ! В противен случай си простреляна птица...и падаш като камък.
Хубави празници, от сърце!

Благодаря, Дея! И на теб - пълни празниците с настроение, смях и слънце!

Ти си хлябът, аз съм ножа...
и ще срежа пъпната ни връв!

Извинявай, че го перефразирах, но усетих тази връзка!
Силно и много страстно!
Поздрави!