Катерят се сами самарите

със брадвите, солта и кожите,

а чановете люшкат залеза

и свалят слънцето под Рожен.

 

Изострят камъните стръмното

и бистри, звуците подскачат,

в бориките се галят спънати,

с поляните се диплят в здрача.

 

Копита, под чучура скупчени,

разхвърлят шарките на козяка.

Подир катъра, подир кучето –

пронизва гайдата до мозъка.

 

Изпива хубостта очите ми,

измерила се със върхарите,

а въздухът крепи ручилото

и висинето, и чобаните.

хубост, хубост си написала!!!
напълни ми душицата...

Радвам се, че се катериш заедно с мен по сипеите на тази вълшебна Родопа, по поляните и по небето й! Минавала ли ти е сърна път? Никога не съм затаявала така дъха си....а тя стоеше и ме гледаше...и после изчезна. Ако не бяха останали следи от копитцата й, щях да вярвам, че съм си я измислила...

си го прочета отново.
Чудесно е, наистина пълни душата с усещания, звуци и покой!

Исках да е красиво като самата планина, да събере и звуците и багрите й. Благодаря ти, че беше тук!