Как да вървим по пътя, Господи,

как да гледаме,

че си отиват майките ни

без време...,

че черни дънери,

рухнали в дупките,

са бащите ни –

не питат нищо,

чорлаво псуват дните си...

 

Как да повдигнем небето, Господи,

тежко и срутено,

над черни гости,

над черни гозби –

горчиво, люто...

 

Овошка бяла е Смъртта,

пристъпва

и няма време...

Лежим пред нея –

прах върху тъпан,

кости и семе...

 

Трупаме тъгите си, Господи,

камък по камък...

по строги пости,

след тежки прошки –

до гърди в пламък...

 

Свирепи нощи със жални нокти

късат дъха ни...

Над нас единствено

пръстта е кротка,

разлиства се и цъфти в праха ни...

този стих като вопъл, Дея - сякаш съм те репликирала снощи, не че знам как, опитвам да отмахна камък

Понякога ми се крещи...
Благодаря ти, че беше тук, Марта! Прегръщам те!

Благодаря ти. Ив

най-хубавото, с което сме надарени са усмивките и сълзите...
Щастливи сълзи да имаш в очите си!
Усмихвай се!

то и ние натам гледаме...където и майките ни...
еех, елидея...живи да сме още!

Я каква пролет се е разпъпила! Иска ми се да легна на една полянка и да си стоя там, между великденчета и глухарчета. Радвам се, че те докоснах!