Житеното зрънце живееше заедно със своите братя и сестри във високата сламена къща. Всички те бяха облечени с едни и същи тънки сламени ризки, по цял ден надничаха през тесните прозорчета на високата сламена къща и се препичаха на слънце. Нощем, преди да заспи, Зрънцето гледаше дълбокото звездно небе и си мислеше – Какво ли е да си звездичка и да виждаш целия свят? А когато духнеше вятърът и житената нива се вълнуваше като море, Зрънцето си мислеше –Какво ли е да пътуваш по големия път?

Другите зрънца, които досущ приличаха на него, го разубеждаваха и му казваха, че по-хубаво от прозорчетата на високата сламена къща няма и че всички им завиждат за удобството в нея, но малкото Зрънце нещеше и да чуе. Твърдо беше решило да тръгне по големия свят.

Направи няколко подскока нагоре – надолу, наляво – надясно и пук-пук-пук сламената ризка се скъса, а Зрънцето се отрони на земята.

-         О-о-о-х! – тупна то голо – голеничко в корените на житния клас, върху който се извисяваше сламената им къща.

-         О-о-о! – извикаха учудени всички братчета и сестри на Зрънцето и останаха тъй далеко и тъй високо, че повече не ги чуваше.

Огледа се Зрънцето, не му хареса белия свят, той дори изобщо не беше бял. Оттук нищо не се виждаше и нищо не се чуваше. Докато си мислеше, че е направило голяма грешка, нещо изведнъж го сграбчи и затегли нанякъде.

-         Помо-о-о-щ! – викаше Зрънцето, но никой не го чуваше.

-         Я не крещи! – една страшна черна глава се подаде заплашително. Тя не приличаше на нищо от това, което Зрънцето познаваше.

-         Знаеш ли откога чакам да паднеш? Търпението винаги се възнаграждава да знаеш!

-         Къде ме влачиш? – извика ядосано Зрънцето.

-         Как къде – в мравуняка! Там има и други като теб. Събираме зрънца цяло лято. Заравяме ги, затваряме ги и когато дойде зимата ще има храна за целия мравешки народ.

-         Какво, затворник? Никога! – крещеше Зрънцето и с всички сили се опъваше назад.

Тогава изневиделица се чу силен плясък на криле. Един огромен врабец със силен клюн се спусна и грабна Житеното зрънце. Зрънцето познаваше врабците. Те бяха опасни крадци. Щом ги видеха през прозорчетата на високата сламена къща всички зрънца се криеха в най-тесните ъгълчета докато премине опасността. И ето, че сега, когато реши да пътешества, щеше да стане жертва на един врабец.

Врабецът се издигна високо в небето, летеше бързо и Зрънцето бе онемяло от страх и почуда от всичко, което се случваше с него. Врабецът кацна на едно дърво хиляда пъти по-високо от сламената къща на Житеното зрънце.

Тогава Зрънцето видя, че във врабчовата къща се гушеха две сиви топчици с жълти клюнчета.

-         На мен! На мен! – закрещяха малките. Сборичкаха се и Зрънцето изскочи от гнездото. Пада, пада, пада... и се приземи в мекия мъх, покрил дънера.

-         Боже, едва си пое дъх Зрънцето – на кой ли свят съм?

Беше толкова уплашено и зъзнеше от вечерния хлад, който го обгърна. Цяла нощ Зрънцето не мигна. Мислеше си за топлото легло вкъщи и единственото познато нещо бяха звездите, които блещукаха отгоре. На сутринта духна силен вятър. Грабна Зрънцето и го понесе над голямата житена нива.

-         Това е най-хубавото място на земята!– възкликна Зрънцето – защо ли го напуснах!?

-         Вятърът ставаше все по-бурен и превиваше до земята големите дървета. Зрънцето, останало без дъх, все още се носеше право напред и накрая изгубило сили капна на един висок бряг, на самия край. Когато отвори очи отпред се ширна безкрайна синева.

-         Къде съм? – смая се то.

-         На морския бряг  - прошушнаха му тревичките. Не си ли виждал никога морето?

Зрънцето не им отговори – беше толкова уморено! Пъхна се под едно листо и заспа. Спа дълго, много дълго. Насън чуваше вятъра, шума на вълните и плисъка на дъжда. Беше топло и хубаво след дългото скитане по света. Когато се събуди и се опита да се размърда с почуда видя бледото стебълце, което никнеше от сърцето му. Почувства се спокойно, изпълнено със светлина и радост. То разбра, че е пуснало коренче и дава живот на едно крехко стебълце, което ще издигне на раменете си една хубава и висока сламена къща, пълна с житни зрънца, точно като тази, в която то се беше родило и израснало. Зрънцето беше щастливо. Стоеше на високия бряг, гледаше белия свят и бавно се превръщаше в дом на житни зрънца.




Елена  Деянова
юни, 2010 г.

Винаги разказваш с любов и с мелодия в думите!

като поздрав за Джулая, нямаше кой мен да отмъкне снощи и да посади на морския бряг, но и изгрев нямаше днес

ведър юли

За децата с любов!
Може би твоята малка племенница ще я хареса.
Поздрави и щастлив юли!

и на мен ми се щеше да съм на морския бряг...., но юли е красив навсякъде. Аз го поздравих днес под едни стари кестени. Ръмеше леко, но знам, че зад облака Юли се усмихва.
Щастлив да е и за теб!

Дом край морето...

http://www.youtube.com/watch?v=KljYQz6QLrU

Толкова е красиво всичко, което видях...иска ми се да изкрещя....Понякога, такъв простор и неземна красота ме карат да си представям как с вик отварям небето:)))
Благодаря!