на Михаела

Една Малка фея

от Долината на феите,

се събуди и запърха с криле.

Полетя по-нежна от въздух

и кацна в чашката на едно жълто лале.

Лалето потръпна нежно от ласката,

стана тайнствено и заблестя,

прегърна Малката фея

и започна да й разказва

най-дългата приказка на света,

дълга колкото девет месеца път...

И Феята – по-малка от песъчинка,

Феята – прашинка,

засънува море,

затанцува върху вълните,

а щом лятото отлетя,

целуна всяко червено листо по очите.

Насън тя чуваше приказен звън –

звън от камбанки и от усмивки.

И се сипеше сняг..., дълбок сняг навън....

Очите й сякаш бяха снежинки.

Малката фея най-много обичаше

да докосва с криле небето.

Там облаците бяха на точки от дъжд,

а вятърът – на широки райета:

ту по-силен,

ту по-слаб,

ту светлосин,

ту снежнобял,

ту оранжев по залез.

И как пееше само...,

щом и най-нежното стръкче докоснеше в миг

вятърното пиано.

Дървото обичаше тона „До”,

 „Ре” -  беше тон на водата.

„Ми” – прохождаше нежно с тревата.

„Фа” – копринено, кадифено листенце.

„Сол” – тон на  гнездото, готово да бъде дом.

„Ла” – най-гальовният тон,

който пърха в сърцето на птиците

по пътя им в небето индигово.

А „Си” – „Си” е простор -

ритъмът на сърцето

на щастливите,

на необятните,

на кристалнокарасивите...

Когато приказката дълга девет месеца

достигна до своя край,

Малката фея вече знаеше най-важното

за любовта,

за топлината,

за прегръдките

и за малкото късче рай,

сътворено само за нея...

Малката фея беше готова

да разцъфне от напъпилото лале.

Огледа се,

взе си само най-палавата усмивка

и чифт вълшебни криле.